Тъмно е. Нощем в гората навсякъде около теб се чуват стъпки, листата си шепнат с вятъра и ти сякаш бродиш в един свръхестествен свят. Като че ли рядка мъглица се стеле измежду дърветата и там сякаш тичат сенки, които те зоват.

            О, те са тъй прекрасни и неземни. Чуй, те пеят! Гласовете им! Позаслушай се, ти, самотнико, ти, който си решил да оставиш спокойствието на домашния уют и впуснал се тъй неразумно на разходка из старата гора.

            Те тъй прелестно те мамят и ти вървиш след тях. Къде те водят и има ли въобще значение, щом в захлас ти слушаш тихите им напеви! Облаците, скрили луната, се отдръпват и бледа призрачна светлина озарява пространството около теб. Ах, тези призрачни силуети, тъй близо и тъй далеч! Тези безумни сенки на нощта! Поспрете за миг!

            Но ето, дърветата свършват и пред теб се открива закътана в горските дебри полянка. Силуетите изчезват, потъват, разтварят се... Къде отидохте?

            В средата на полянката, като древен езически паметник се издига стар, каменен кладенец. Гласовете отново се появяват, тъй сладки и тихи... И сякаш от нищото, на ръба на кладенеца се появява най-красивото създание, което си виждал някога. Лунните лъчи се плъзгат меко по дългата й буйна коса, а от очите й струи звездна светлина... Тя протяга към теб ръце, устните й безмълвно се мърдат и ти с натежали крака бавно тръгваш към нея. Върни се, човече! Но нима можеш да пренебрегнеш нежния й глас, който зове и те вика... Ти вече си до нея и тя обгръща те с нежните си ръце... О, нейното докосване е тъй леко и ефирно! Омая изпълва душата ти...

            Избягай, не се обръщай... падни на колене, погледни я в очите... Откъсни се, забрави я... остани с нея, не бягай... Тя е тъй божествена, защо да бягаш? Моли се, плачи, ридай... Блажени са плачущите, защото те ще бъдат утешени и тяхно ще е царството небесно... Има ли смисъл, щом няма значение... Грях, стой в  моята душа!

            Виждаш ли луната ? Тя грее точно над твоя кладенец. Няма връщане назад... Изгаряш от копнеж по нея, но тя никога не ще бъде твоя... Ти си роб! О, толкова е сладко, когато тя те изпраща навън да дебнеш. И толкова опияняващо, когато после за награда ти позволи да се доближиш до нея... Но има и други... И като че ли някой навън се разхожда... Тя го иска. Тя иска да го доведете... О, сенки, смилете се! Оставете съществото навън да отмине! Но не, вие искате още и още... докога?!

            Тъмно е. Рядка мъглица се стеле. Измежду дърветата се мяркат сенки и зовът им се носи из гората... Оставете го на мира! Не ви ли стига!

            О, колкото е приятно да мамиш, толкова е и да те мамят...

            Боже, като на молебен...

                                                                                                        Борислав Белински